Моите мисли за либералното възпитание
май 15, 2015 2 коментара
Тази статия (За провала на либералното възпитание) доста се върти из социалните медии напоследък и ми прави впечатление, че масово се „лайква“ и споделя. Затова аз реших пък да изразя своята „нелайкваща“ позиция и да кажа защо считам, че това четиво е повърхностно, глуповато и произлиза от личните, неразрешени вътрешни конфликти и проблеми на автора.
За дълга и старчески дом
Очевидно ми се струва, че въпросният господин има страх от старчески домове. Да оценяваме възпитанието и любовта на децата през призмата на това дали, когато остареят родителите им ще ги дадат в старчески дом или не поставя отношенията дете –родител на плоскостта на размяната – „Аз те раждам, храня, гледам, обличам и ти бърша задника, докато си малък. После ти ме храниш, гледаш, обличаш и ми бършеш задника, когато остарея.“
Ето това не го разбирам. Да създадеш живот е вълшебство, да отглеждаш детето си е най-големият дар. Защото е нужно детето да ти е благодарно? За какво да ти е благодарно? Че си бил негов родител? Че си следвал естествения поток на живота и си създал и отгледал потомство? Мислите ли, че малките животни са благодарни на родителите си? Дали им пишат благодарствени писма? Или когато закрепнат достатъчно поемат по своя път? Да сте чули малкото коте, когато стане голям котарак да се връща да носи храна на майка си?
Тържествено заявявам, че когато остарея и не мога да се грижа за себе си, ако синът ми ме изпрати в старчески дом ще съм му благодарна. Със сигурност предпочитам това вместо да се налага той да ми бърше задника! И ще съм щастлива, ако той живее своя живот без чувство, че за нещо ми е длъжен! Защото любовта към родителя не е дълг, тя е любов като всяка друга. И децата не са длъжни да обичат родителите си, още по-малко да се грижат за тях!
За либералното възпитание
Първо, не съм сигурна, че става ясно какво влага авторът в термина „либерално възпитание“. От неговите отговори оставам с впечатление, че това е възпитание, което практикуват някакви слабохарактерни родители, които се страхуват да противоречат на децата си, живеят в тяхната постоянна тирания, робуват им и ходят на почивка на ужасни за тях места, защото децата така са решили.
Аз пък си мислех, че либералното възпитание е свързано с това да зачиташ детето като равен, да няма наложена, неестествена йерархия, да се стимулира самодисциплината, вместо дисциплината, да не се залага на забрани, а на аргументи. Децата да имат право на глас при обсъждане на семейни въпроси, да могат да говорят с родителите си по всякакви теми – без табута. Родителите да зачитат свободата на личността на детето си и да вярват, че неговият собствен живот е най-добрия му учител, да не налагат собствените си представи за добро и зло, а да позволяват на детето да натрупа своя опит и да изгради тези представи.
Тук обаче искам да направя едно важно уточнение – да зачиташ личността на детето си и неговата свобода не означава да не зачиташ собствените си права и свободи! Да приемаш детето за равен означава да се държиш с него по същия начин, по който се държиш с партньора си, но не и да му предоставяш власт над себе си. Абсурдно ми е детето ми да реши къде да се ходи на почивка, точно колкото абсурдно би ми било, ако партньорът ми организира почивката ни без да ме попита. Но намирам за уважително към всички в семейството да обсъдим заедно този въпрос и заедно да вземем решение, като чуем гласа на всеки.
За границите
Авторът твърди, че либералното възпитание е възпитание, в което родителите не поставят никакви граници. Не знам как е стигнал той до този извод, но аз като родител категорично вярващ, че детето ми е равноправна на мен личност с право на свободен избор за собствения си живот, дълбоко вярвам в границите. Но кои граници е въпросът?
И изобщо това повсеместно желание за „поставяне на граници на детето“ като част от възпитателния процес ми се струва фалшиво и неработещо. Какво означава граница? Момент, в който детето да съобрази своята момента потребност (да крещи например) с изискванията на заобикалящата го среда. Колкото и абсурдно да звучи на някои, децата всъщност искат да са част от обществото. Те са социални по природа и не се раждат с идеята да отровярт живота на възрастните. Напротив, те искат да съдействат, искат да се впишат в това, което социума изисква от тях. Тогава, когато не го правят или някой преди това (най-често родителя) е погазил собствените им граници и те отговарят със същото или посланията, които получава са крайно противоречиви.
Според мен граници на детето не се поставят – то си ги поставя само отлично, тогава, когато човека срещу него е достатъчно осъзнат и способен да постави своите граници. Или казано иначе – аз заявявам на сина ми къде е моята граница на търпимост и той се съобразява с това, така както аз се съобразявам с неговата. Когато сме на обществено място и той се държи неприемливо са достатъчни няколко тихи думи, с които да обясня, че неспазвайки реда, наложен от средата, в която сме ще трябва да си тръгнем. И всъщност децата усещат кое е социално приемливото поведение интуитивно и понякога родителските думи дори забавят промяната в поведението им.
Децата, които нямат граници не са тези, чиито родители не им поставят граници! Това са децата, чиито родители не зачитат собствените си и/или чуждите граници и това е посланието, с което тези деца растат.
За таланта и утвърждението
И тук авторът ме изумява. Значи с риск да не би детето ни да отрасне с неадекватна представа за себе си дай да му подрежем крилата, докато е малко. И по какви критерии точно родителят може да прецени дали детето му е талантливо или не? Собствените си критерии? Защото е всезнаещ?!? Няма нужда да казваме на децата, че рисуват прекрасно, пеят невероятно или са просто гениални. Децата не идват при нас за оценка. Те идват за да споделят радостта си. И е съвсем достатъчно да им кажем как ние се чувстваме от това без да оценяваме по десетобална качеството на тяхната работа. Те доста адекватно се преценяват, ако никой не ги манипулира в този процес.
И за да не бъде крайна да кажа, че едно изречение харесах и това е, че родителите често несъзнателно или пък съвсем съзнателно превръщаме защитата на децата в свръхопека, с което им пречим да се научат сами да се защитават. Но само заради тази мисъл не мога да променя мнението си, че тази статия не казва нищо смислено.
Аз като родител не възпитавам по някаква теория. Задавам си въпроса какъв човек искам да порасне сина ми и се старая аз самата да бъда добър пример за това.
За едно различно училище 
Според мен доста слаб коментар. Ясно е обяснено в статията първоизточник какво разбира автора под либерално възпитание – изместване на симпатията в посока на емпатия, което често води до недоразумения под предтекст, че авторитарните решения в семейството априори са лоши. Докато сме единодушни, че от понятията ‘малолетен’ и ‘непълнолетен’ има смисъл – именно авторитета е този който носи отговорност и в това си качество е необходимо при нужда да взима еднолични решения от позиция на човек с повече ‘житейски опит’.
1. Йерархия в семейството има и трябва да има. Неслучайно в повечето животински общности има водач. Наличието на йерархия не трябва да се идентифицира с авторитаризъм. 2. Зачитането на другия не значи равенство за всички. Не може едно дете без нужната зрялост и опит да е равно на родителя. Да, то може да даде мнение по семейните въпроси, но дотам. 3. Родителят трябва да аргументира всичко пред детето?!…Точно поради тази абсурдна концепия има много случаи, в които родителят изобщо не бива чуван от детето. Понеже сред хаоса от обяснения и аргументи, детето нито чува, нито разбира същественото. Има моменти, ситуации, в които детето не е в позиция нито да разбере ситуацията, нито да разбере аргументите, камо ли пък да прецени тежестта им и да разбере правилността на родителското решение. Повярвайте ми, можете колкото си искате да говорите с децата си като с възрастни, обаче факт е, че те все пак си остават деца. И заблуда е да се смята, че диалогът и разбирането в такива случаи преминава като межу двама възрастни. Детето просто трябва да има доверие на родителя, да знае, че той е наясно с това, което прави, и че ще вземе правилното решение (което може и да не се хареса на детето). Няма нужда всеки път родителят да обяснява и обосновава своите решения, нито пък да иска мнението на детето по тях. Точно защото той е този, които знае кое как, и така трябва да бъде. Което, разбира се, не значи, че принципно родителят не бива да се интересува от мнението и желанията на детето, напротив. 4. А това с: да не налагаме своите представи за добро и зло, а да оставим детето само да си изгради позиция, извинете, но е абсурдно също. Кой, ако не родителят, ще покаже на детето, че не е добро да обиждаш, нараняваш другия, да не зачиташ личното му пространство? И представяте ли си последствията от подобно непоказване? В такъв смисъл не може да се мине без някакво налагане на лични представи, разбрано като задаване на граници на приемливо поведение. А самата идея за приемливост вече предполага наличие на предварително ясна представа за добро и зло. 5. Убедена съм, че няма да сте най-щастливата старица, ако бъдете захвърлена от детето си в старчески дом и то напълно забрави за вас, а вие си отидете в самота. Тук не става дума за: гледах те, гледай ме ти сега, защото си ми длъжен. Ами за това, че в една общност с общностен дух отделните членове се подкрепят в различни етапи от живота си. 6. Доколко едно дете може наистина да има „право на свободен избор за собствения си живот“?!…Ще го оставите ли да пие ракия, ако желае; да ходи голо по улиците; да изскача пред колите, защото така го кефи. Малко се преекспонира идеята за свободния избор при децата. Свободен избор може да има, в истинския смисъл на словосъчетанието, само при възрастните, които действително имат капацитет и правомощия да се грижат и да отговарят за себе си, както и сами да носят последствията от своето поведение. Като сте толкова за свободния избор, оставяте ли също детето да удовлетворява своите нужди, както прецени и намери за добре – да не яде по цял ден, ако не е гладно; да си ляга късно, защото не му се спи. Давате ли му свободен избор? Съмнявам се.