Българското образование: откъде да започнем с промените?

От себе си. От начина ни на мислене.

Да зарежем този агнешки синдром да следваме стадото, особено когато не ни харесва да го следване, смърди ни гадно и знаем, че ни водят на заколение.
Тези от вас, които сте родители или ви предстои да бъдете такива, задайте си моля ви един въпрос. Представете си детето си на възрастта, на която вие сте сега и се запитайте – какъв искам да бъде тя или той тогава?
Вярвам, че колкото и да сме различни всички ще дадем един и същ отговор. Аз имам син на 5. Когато е на 35 аз искам само едно – да е щастлив. Не ме интересува колко дипломи ще има, каква ще му е професията, колко пари ще изкарва на месец. Искам само да е щастлив с живота си. Вярвам че, всеки родител иска това за детето си. И дава най-доброто на което е способен, за да му помогне да порасне като щастлив човек, да му даде онези способности и знания, които да му помогнат да намери своя път. Това е важало и за нашите родители и за техните родители.
Защо тогава светът не е щастливо място?
Може би защото по пътя на нашата еволюция човекът е загубил рецептата за щастие и е започнал да го търси някъде навън, някъде извън себе си. А не там, където щастието винаги е било – в нас самите.
Какво общо има това с образованието ли? Много! Защото, в желанието си да видим детето си щастливо като пораснал възрастен ние съзнателно или несъзнателно му залагаме модели, които не го водят натам. Модели, на които и нас са ни научили като деца. Учи, получавай добри оценки, завърши престижна гимназия, магистратура в университет, намери си хубава работа, направи кариера, получи социален статус, осигури си финансова стабилност, за да можеш да създадеш семейство. Да постигнеш всичко това е чудесно. Но то няма да направи никого щастлив, ако не е намерил щастието вътре в себе си.
Да си щастлив, означава да познаваш себе си. Да следваш собствените си потребности. Да знаеш, че винаги имаш избор, да не се страхуваш да го направиш и да носиш отговорност за него. Да вярваш че можеш. Да търсиш. Да питаш. Да се съмняваш. Да се доверяваш. Да обичаш.
Ето това трябва да учи училището децата. А не да бъдат послушни, да заучават уроци, да мълчат в час и сляпо да се подчиняват на авторитети.
Училището трябва да ги учи как да разкриват и развиват своята уникалност и неповторими таланти, а не да ги превръща в бурмички в нечия машина за пакетиране на мечти.

Да осъзнаем, че като родители ние имаме право да избираме образованието за децата си. Да изискваме качество на услугата, за която плащаме с нашите данъци. Да не се примиряваме с една образователна система, която е толкова остаряла и неадекватна на настоящето, а какво пък да кажем за бъдещето. Да не пропиляваме години от живота на децата си и най-вече да не убиваме техния естествен стремеж към учене като ги напъхваме в една рамка, която никога за нищо няма да им послужи. Замислете се – моят първи учебен ден беше преди 30 години и той не е с нищо по-различен от първия учебен ден на сегашните 6-годишни. Училището си е същото, учебната програма, начина на преподаване и учене, структурата на училищната система – те са си същите. А светът? Замислете се колко се е променил светът за тези 30 години? За къде подготвяме децата си като ги пращаме в училище? За миналото?
Докато родителите не променим начина си на мислене и не започнем да отстояваме нашето право да избираме образованието на децата си, да изискваме качество и адекватност на образователната услуга, държавата „майка“ няма да промени нищо. Новият закон за образованието е чудесен пример за това! Уви!

Нужна е изцяло нова парадигма на образованието. Нужна е революция! Но революцията трябва да се случи първо в съзнанието на родителите. И когато това стане образователната система ще се промени, защото няма да има друг избор.

Advertisements

Не спирайте да се питате „Какво искам?“

Синът ми беше на година и шест месеца, когато  реших, че е дошъл моментът да се върна на работа. И тъй като не исках да го дам на държавна или частна ясла, създадохме заедно с още няколко майки родителски кооператив, където той да бъде отглеждан според нашите разбирания – в любов, семейна среда и подкрепа. Всичко чудесно, но когато се опитах плавно да го адаптирам в новата му среда, за да се разделя с него и да се върна на работа той каза „НЕ“. По неговия бебешки начин, разбира се – залепи се за мен, ако ме изгубеше от поглед изпадаше в истерия, държеше се за ръката ми непрекъснато, буквално, дори, докато спи. Това продължи 2 месеца. Принудих се да потърся психологическа помощ, убедена, че нещо не е наред с детето ми. Попаднах на психолози, които ми казаха, че просто трябва да приема, че ще реве и да го оставя, докато свикне. Други ме обвиняваха, че съм разглезила детето и съм го направила зависимо от мен, защото толкова неотлъчно съм била с него досега. Цяло щастие бе, че не им се доверих. В крайна сметка попаднах на психотерапевт, който ми каза, че детето си е съвсем добре и ми зададе един въпрос, който тогава не разбрах – „Ти сигурна ли си, че искаш да се върнеш на работа?“. „О, да, трябва да се върна. Нужна съм в офиса, трябва да не загубвам професионалните си качества, трябва да се върна пак в света на големите!“ „Аз друго те попитах – не какво трябва, а ти ИСКАШ ли да се върнеш на работа?“ Тогава не разбрах въпроса. Още не бях проумяла, че между „трябва“ и „искам“ има цяла вселена. Вместо това с помощта на баби и дядовци малко по малко успях да откъсна сина ми от мен, плачът му стихваше все по-бързо и месец по-късно аз се върнах на работа. Облякох костюма, скрих сълзите си зад грима и затропах на високите си токчета към офиса. Никога няма да забравя как се чувствах в първите дни. Гърлото ми беше се свило, коремът ме болеше, чувствах се в капан, в някаква малка клетка, в която се бях напъхала. Смехът на детето ми беше заменен от тракането на клавиатурата, безгрижието на разходките в парка с плътен график за срещи. Едва си поемах дъх. Беше ме обзела такава тъга, която не си позволявах да призная, че стисках здраво зъби, за да не излезе от мен и си повтарях, че ще свикна. Свикнах. Месец по-късно се бях адаптирала отново в корпоративния свят. Междувременно синът ми тръгна на кооператив и сякаш всичко беше наред. Но не беше. Разбрах го 2 години по-късно. Когато си дадох сметка, че си искам свободата отново. Или поне част от нея. Майчинството ми показа, че човек може да живее дните си с простор, сред зелени дървета, с достатъчно време да диша и вижда света. Оказа, че опитът ми да се напъхам обратно в рамката не сработи. Отне ми още година, за да взема решение да се downshift-на, за да работя на 4 часа и да отворя време и пространство за себе си и нещата, които ме правят щастлива, за да експериментирам, за да творя, за да се забавлявам.

Защо разказах всичко това? Защото много ми се иска да кажа на тези от вас, мили дами, които сте по майчинство – използвайте момента. Оставете настрана за малко какво ТРЯБВА да направите и чуйте себе си какво ИСКАТЕ. Детето ви е научило на много повече неща, отколкото предполагате. Събудило е детето вътре във вас и това вътрешно дете може да ви заведе по пътеки, които преди не сте виждали. Преди да вземете решението да се върнете на работа отворете за малко съзнанието си и за други възможности. Запознайте се с майки, които са избрали друг път и са успели. Помечтайте. Помечтайте какъв бихте искали да е живота ви занапред, как искате да живеете дните си. От мечтаенето на боли, то ражда енергия, която ни задвижва в неподозирани посоки. Представете си как би изглеждал един щастлив ваш ден – какво, как и къде бихте правили. И после си отделете време да помечтаете как това може да бъде реалност.

Аз познавам такива вдъхновяващи жени, които след майчинството си последваха страстта си и създадоха успешни и красиви неща. Те не спират да ме вдъхновяват. С много от тях ще се видя на това събитие https://www.facebook.com/events/1015998541757510/ . Препоръчвам ви го от сърце!

И не забравяйте – не спирайте да се питате „какво искам?“ и мечтайте за това!

Моите мисли за либералното възпитание

Тази статия (За провала на либералното възпитание) доста се върти из социалните медии напоследък и ми прави впечатление, че масово се „лайква“ и споделя. Затова аз реших пък да изразя своята „нелайкваща“ позиция и да кажа защо считам, че това четиво е повърхностно, глуповато и произлиза от личните, неразрешени вътрешни конфликти и проблеми на автора.

За дълга и старчески дом

Очевидно ми се струва, че въпросният господин има страх от старчески домове. Да оценяваме възпитанието и любовта на децата през призмата на това дали, когато остареят родителите им ще ги дадат в старчески дом или не поставя отношенията дете –родител на плоскостта на размяната – „Аз те раждам, храня, гледам, обличам и ти бърша задника, докато си малък. После ти ме храниш, гледаш, обличаш и ми бършеш задника, когато остарея.“

Ето това не го разбирам. Да създадеш живот е вълшебство, да отглеждаш детето си е най-големият дар. Защото е нужно детето да ти е благодарно? За какво да ти е благодарно? Че си бил негов родител? Че си следвал естествения поток на живота и си създал и отгледал потомство? Мислите ли, че малките животни са благодарни на родителите си? Дали им пишат благодарствени писма? Или когато закрепнат достатъчно поемат по своя път? Да сте чули малкото коте, когато стане голям котарак да се връща да носи храна на майка си?

Тържествено заявявам, че когато остарея и не мога да се грижа за себе си, ако синът ми ме изпрати в старчески дом ще съм му благодарна. Със сигурност предпочитам това вместо да се налага той да ми бърше задника! И ще съм щастлива, ако той живее своя живот без чувство, че за нещо ми е длъжен! Защото любовта към родителя не е дълг, тя е любов като всяка друга. И децата не са длъжни да обичат родителите си, още по-малко да се грижат за тях!

 За либералното възпитание

Първо, не съм сигурна, че става ясно какво влага авторът в термина „либерално възпитание“. От неговите отговори оставам с впечатление, че това е възпитание, което практикуват някакви слабохарактерни родители, които се страхуват да противоречат на децата си, живеят в тяхната постоянна тирания, робуват им и ходят на почивка на ужасни за тях места, защото децата така са решили.

Аз пък си мислех, че либералното възпитание е свързано с това да зачиташ детето като равен, да няма наложена, неестествена йерархия, да се стимулира самодисциплината, вместо дисциплината, да не се залага на забрани, а на аргументи. Децата да имат право на глас при обсъждане на семейни въпроси, да могат да говорят с родителите си по всякакви теми – без табута. Родителите да зачитат свободата на личността на детето си и да вярват, че неговият собствен живот е най-добрия му учител, да не налагат собствените си представи за добро и зло, а да позволяват на детето да натрупа своя опит и да изгради тези представи.

Тук обаче искам да направя едно важно уточнение – да зачиташ личността на детето си и неговата свобода не означава да не зачиташ собствените си права и свободи! Да приемаш детето за равен означава да се държиш с него по същия начин, по който се държиш с партньора си, но не и да му предоставяш власт над себе си. Абсурдно ми е детето ми да реши къде да се ходи на почивка, точно колкото абсурдно би ми било, ако партньорът ми организира почивката ни без да ме попита. Но намирам за уважително към всички в семейството да обсъдим заедно този въпрос и заедно да вземем решение, като чуем гласа на всеки.

За границите

Авторът твърди, че либералното възпитание е възпитание, в което родителите не поставят никакви граници. Не знам как е стигнал той до този извод, но аз като родител категорично вярващ, че детето ми е равноправна на мен личност с право на свободен избор за собствения си живот, дълбоко вярвам в границите. Но кои граници е въпросът?

И изобщо това повсеместно желание за „поставяне на граници на детето“ като част от възпитателния процес ми се струва фалшиво и неработещо. Какво означава граница? Момент, в който детето да съобрази своята момента потребност (да крещи например) с изискванията на заобикалящата го среда. Колкото и абсурдно да звучи на някои, децата всъщност искат да са част от обществото. Те са социални по природа и не се раждат с идеята да отровярт живота на възрастните. Напротив, те искат да съдействат, искат да се впишат в това, което социума изисква от тях. Тогава, когато не го правят или някой преди това (най-често родителя) е погазил собствените им граници и те отговарят със същото или посланията, които получава са крайно противоречиви.

Според мен граници на детето не се поставят – то си ги поставя само отлично, тогава, когато човека срещу него е достатъчно осъзнат и способен да постави своите граници. Или казано иначе – аз заявявам на сина ми къде е моята граница на търпимост и той се съобразява с това, така както аз се съобразявам с неговата. Когато сме на обществено място и той се държи неприемливо са достатъчни няколко тихи думи, с които да обясня, че неспазвайки реда, наложен от средата, в която сме ще трябва да си тръгнем. И всъщност децата усещат кое е социално приемливото поведение интуитивно и понякога родителските думи дори забавят промяната в поведението им.

Децата, които нямат граници не са тези, чиито родители не им поставят граници! Това са децата, чиито родители не зачитат собствените си и/или чуждите граници и това е посланието, с което тези деца растат.

За таланта и утвърждението

И тук авторът ме изумява. Значи с риск да не би детето ни да отрасне с неадекватна представа за себе си дай да му подрежем крилата, докато е малко. И по какви критерии точно родителят може да прецени дали детето му е талантливо или не? Собствените си критерии? Защото е всезнаещ?!? Няма нужда да казваме на децата, че рисуват прекрасно, пеят невероятно или са просто гениални. Децата не идват при нас за оценка. Те идват за да споделят радостта си. И е съвсем достатъчно да им кажем как ние се чувстваме от това без да оценяваме по десетобална качеството на тяхната работа. Те доста адекватно се преценяват, ако никой не ги манипулира в този процес.

И за да не бъде крайна да кажа, че едно изречение харесах и това е, че родителите често несъзнателно или пък съвсем съзнателно превръщаме защитата на децата в свръхопека, с което им пречим да се научат сами да се защитават. Но само заради тази мисъл не мога да променя мнението си, че тази статия не казва нищо смислено.

Аз като родител не възпитавам по някаква теория. Задавам си въпроса какъв човек искам да порасне сина ми и се старая аз самата да бъда добър пример за това.

Оставете ме да опитвам

Направете си един експеримент – захвърлете за миг възрастта си, натрупаните опитности, наслоените обществени правила и норми на поведение. Но запазете осъзнатостта си, способността си да виждате другия, да го чувате, но и да се абстрахирате от неговото поведение и думи. И сега си представете, че сте 4-5 годишни. Влезте в духа и тялото на дете. И чуйте родителите. Почувствайте думите им. И им дайте обратна връзка за това, което изпитвате. Аз опитах. И се родиха следващите редове:

„Мили мои родители,

Толкова често чувам от вас:

  • „Внимавай, не се качвай толкова високо на катерушката, ще паднеш и ще се удариш“
  • „Слез веднага, малък си да се катериш по такова високо дърво.“
  • „Остави веднага ножа. Ще се порежеш. Децата не пипат ножове.“
  • „Дай ми ръка, да не паднеш по стълбите.“
  • „Не минавай оттам с колелото, много е стръмно, ще се пребиеш.“
  • „Не крещи така, дръж се като нормален човек.“
  • „Облечи се, ще настинеш.“
  • „Няма да ти купя шоколад, ще те заболят зъбите.“
  • „Веднага изключи компютъра, не може да се играе повече от час.“

Мили мои родители, знам, че ме обичате. Знам, че ви е грижа за мен и че искате да ме предпазите от болката. Знам, че искате да съм здрав. Обаче вашите забрани ме разболяват. Разболяват духа ми, карат ме да се страхувам. Да се страхувам да опитвам. Да се боя да не падна. Понякога имам чувство, че вадите от скрина на вашето детство някаква прашасали обществени норми и порядки и искате да ме натъпчете в тях. Така, както са натъпквали вас. А когато се противопоставям, когато воювам с вас за свободата си и правото си да опитвам и греша, тогава се гневите.

Знам, че ме обичате. И знам, че се страхувате за мен. Но това е вашия страх и вие трябва да се справите с него. Аз не мога да живея така, че вас да не ви е страх. Защото това значи да се страхувам от това да опитвам, да падам, да греша, но също така да се откажа да успявам, да постигам, да научавам. Ако се оставя на вашия страх означава да се откажа от себе си. И знам, че не искате това. И затова искам да ви помогна да се справите със страха си.

Следващия път, когато виждате как се качвам на най-високата катерушка, знайте че и мен ме е страх. И аз не знам как точно ще сляза. Ако искате да ми помогнете – окуражете ме. Кажете ми, че се справям страхотно. Дайте ми някой съвет, който ще ми помогне да сляза, но не ми казвайте, че ще падна или да внимавам. Аз внимавам, повярвайте. И мен ме е страх и точно това е тръпката. Не я ли помните?

И ми давайте да режа с ножовете, покажете ми как се реже безопасно, оставете ме да си направя салата. А ако се порежа все пак ми сложете лепенка и ми кажете, че на вас ви се е случвало десетки пъти. И че точно така сте се научили. Ако се страхувате, че карам бързо или че минавам по опасни маршрути – елате да караме заедно, хайде заедно да преминем през някое по стръмно място. Разкажете ми за вашите страхове, за това кога ви е туптяло в ушите сърцето и как сте се оставяли на тръпката, но сте слушали разума. Оставете ме да си крещя! Та аз съм дете. Знам, че и на вас ви се крещи, но сте възрастни и робувате на някакви неразбираеми за мен порядки. Но не ме спирайте. Покрещете с мен, знам, че имате нужда.

Оставете ме да ми стане студено. Оставете ме да почувствам краката си ледени, не ми отнемайте възможността да усещам собственото си тяло. Да се погрижа аз за него. То е мое и искам да не забравям да го чувствам и да го следвам. Ако го правите вместо мен ще забравя как да правя това.

Ако искате да се храня здравословно, да живея природосъобразно – покажете ми как, но не ми казвайте. Вашите думи ми дотягат, но да гледам вас не ми омръзва. Бъдете, а не говорете. Единствения начин да ме научите да се грижа добре за себе си е не като вие се грижите за мен, а като се грижите за самите себе си.

Знам, че ме обичате! Но моля ви оставете ме аз да обичам себе си и най-вече, мили мои родители – обичайте и се грижете за себе си! Това е най-добрия урок, на който можете да ме научите!“

Уроците, които научаваме, докато растем

Задавали ли сте си въпрос на какво учим децата си? И дали съзнателно или подсъзнателно не им предаваме същите онези уроци, които ние сме получили като деца от нашите родители, учители, обществото? И на какво ни учат тези уроци?…

Уроците… Те започват в секундата, в която се родиш. В болката, с която си поемаш първия дъх. Като новородено имаш нужда от мириса и докосването на мама, но вместо това някой те изтръгва от нея, къпят те и те увиват в безжизнена пелена и те оставят сам. Плачът ти е зов за помощ, минава цяла вечност и заспиваш от отчаяние. Научил си първият си урок – да се живее боли.

Растеш. Гладен си.Плачеш. Дават ти вода. Не е час за хранене. Продължаваш да плачеш. Сменят ти памперса, слагат те в шезлонга, който те люлее. Постепенно гласа на тялото ти и неговите нужда биват заглушен и вкарани в графика за хранене, спане, игра… график за живеене… Научаваш, че не бива да слушаш тялото си.

Пълзиш. Придвижваш се в пространството. Изгаряш от любопитство. Протягаш ръка, за да откриеш света и чуваш рязко „Не, не пипай там”. Разбираш, че любопитството е опасно.

Прохождаш. Някой винаги те държи за ръка. „Ще паднеш, миличко, дай на мама ръчичка”. Издебващ и опитваш сам. Падаш. „Нали ти казах, че ще паднеш, виж как си изцапа панталона. Недей да плачеш сега, предупредих те, слушай ме следващия път.“ – е това, което чуваш. Научаваш, че да падаш е лошо, и че не трябва да плачеш, когато си бил предупреден.

Вече говориш. Задаваш въпроси. Когато чуеш „Изяж си супата” питаш „ Защо”. „Защото така трябва. Ако си изядеш супата ще ти дам сладолед.“ Разбираш, че когато зависиш от някой друг да ти даде това, което искаш трябва да следваш неговите правила, дори, тогава когато не ги разбираш и не ги искаш.

Толкова често чуваш, че трябва да бъдеш послушен. Даже разбираш за съществуването на някакъв старец, който неясно как следи твоето послушание и целогодишно ти се напомня, че ако слушкаш, ще получиш подарък. Е, често въпреки, че си чувал многократно, че си „едно ужасно непослушно диване” все пак получаваш подарък. Това разклаща леко представите, но докато разглеждаш подаръка, което въпреки непослушанието си понякога си получил винаги се намира някой възрастен, който да те подсети за важността на слушкането. Да слушаш се превръща в основна добродетел „какво послушно дете”…

Къпят те. Заявяваш, че не желаеш да си измиеш косата. Следва дълго обяснение от мама защо е важно да си мием главата. Категоричен си „не, няма да си мия косата“. Опитът за убеждение продължава. Ти продължаваш да казваш „НЕ“. Накрая косата ти бива насилствено измита, защото хигиена е важно нещо. Научаваш, че личните граници са нещо, което може да бъде нарушавано, стига да имаш достатъчно добри аргументи защо го правиш.

Порастваш. Водят те на място, което никога не си виждал, при деца, които не познаваш с някакви непознати възрастни. Мама плаче на вратата и през сълзи ти казва, че това е детската ясла и тук ще си играеш страхотно. Ама плаче. И ти плачеш, пищиш че не искаш да влизаш. Мама плаче още повече. Някой те издърпва от ръцете й, а тя се измъква обляна в сълзи. Вратата се затваря. Не знаеш защо си тук и мама ще се върне ли някога. Виждаш играчки, спираш да плачеш, а жената, която те държи за ръка се усмихва доволно. Разбираш, че е по-добре да се предадеш и да се научиш да оцеляваш.

Голям си, тръгваш на училище. Седиш на чина и слушаш неща, които не те интересуват. Научаваш ги. Имаш 6. Забравяш ги веднага. Разбираш, че е важно да повтаряш написаното в учебника. Говориш в час. Наказан си. Научаваш, че не е важно да следваш интереса си, а да получаваш външна оценка и да слушаш авторитета безусловно.

Влизаш в университет. Не специалността, която би искал, защото още в училище си отвикнал да си задаваш въпроса кое истински те вълнува. Влизаш специалност, която е перспективна да си намериш добре платена работа. Завършваш. Намираш си работа.

И вече си напълно подготвен за нея – много неща си научил в живота и знаеш уроците – животът е гаден и когато те боли няма смисъл да плачеш. Когато искаш нещо трябва да се подчиниш на човека, който може да ти го даде. Много е страшно да се пада, да се греши. Най-добре се дръж за някой и не опитвай сам. Важно е да си социализиран и да спазваш правилата на социума без да ги поставяш под съмнение. Няма никакво значение какво ти е интересно, не е важно да разбираш, важното е да повториш написаното от друг, за да имаш 6, да получиш външна оценка. За личната самооценка хич не ти идва наум да се зачудиш. Важно е да влезеш в университет. Да си намериш добре платена работа. Да си купиш апартамент. Кола. Да изпълняваш казаното от шефа. Да станеш шеф.

Да ти се родят деца… и да побързаш да ги научиш на житейските уроци, които ти вече си научил… Защото живота е гаден и труден и за да оцелееш и да имаш успех имаш нужда точно от тези уроци…

А какво ли би било да се обърне перспективата? Да се родиш и вместо самота да заспиш положен на гърдите на мама. Докато си безпомощно бебе да растеш с пълното доверие, че винаги и веднага откликват на нуждите ти. Да не чуваш „НЕ“ всеки път щом протегнеш ръка. Да падаш и някой да ти каже, че се справяш страхотно с падането. Да можеш да попаднеш в социална среда, за ръка с мама или татко, докато си готов да ги пуснеш. Да учиш защото ти е интересно, а не защото искаш да изкараш шестица. Да съзнаваш собствената си уникалност и да следваш себе си, твоето темпо, твоя интерес. Да учиш не за да си намериш работа, аз защото не можеш да не последваш естественото си любопитство. Да работиш не за да си купиш апартамент, а защото обичаш работата си…

Да ти се родят деца… и да нямаш търпение да им разкажеш колко прекрасен е животът, пълен с красота и любов… и че щастието – това е да бъдеш себе си.

Какво би било? Мисля, че би било по-светло, по-красиво, по-добро… Никога не е късно да опитаме…

За плача…

Наскоро установих че повечето хора имат сериозен проблем с плача. Не само, че не си позволяваме да се наревем хубаво и се срамуваме да дадем изблик на тъгата си на „неподходящи“ места, ама и чуждия плач безумно ни плаши.

Image

Със синът ми Дарко, който е на 4г сме в центъра на Габрово в едно кафене на главната улица. Слънцето грее, настроението е чудесно, нищо не предвещава емоционална буря… Докато сервитьорката има неблагоразумието да му донесе сока и да вземе да му го сипе в чаша със сламка. Мисля, че неговия писък и последвалия рев дълго ще останат в съзнанието й. Дарко изпадна в истерия – напълно безсмислен беше опитът на сервитьорката да се извини, да му пресипе обратно сока в бутилката, да се опита  да го разсее и дори да му предложи нов сок. Той вече беше в бурята. Сокът отдавна нямаше значение. Сервитьорката се оттегли с поглед изразяващ съжаление към горките родители на това „ужасно дете“.

Трябва да призная, че колкото и да се опитвам да работя над себе си и да изчегъртвам набитите в главата ми обществени съображения, явно не съм успяла, защото почувствах неудобство от това, че детето ми смущава идиличната обстановка в кафето. Така че, гушнах Дарко и го понесох някъде далеч, за да поговорим. Всичко това под одобрителните погледи на бабите на съседната маса. Това го вбеси още повече. А пък след моя опит да отразя неговата емоция с думите „Ти много се ядоса на каката заради сока, нали?“ той побягна далеч от мен и седна на земята да си реве. Догоних го, поисках да седна до него и да продължа да говоря, но той избяга отново пищейки, явно напълно неспособен да понесе поредната порция рационализация на тема „защо няма смисъл да плачеш заради един сок“ и опит за управление на емоцията му от сорта „дай сега да видим как да се успокоиш, какво ще ти помогне“. Мисля, че детето ми е радар за подобни манипулативни и най-вече неистински методи за справяне с гнева. „Искам да остана малко сам и да си поплача“ категорично ми извика той. Засрамих се, извиних се и седнах далеч от него, така че да ме вижда, но да се чувства сам. Той седеше на земята с кръстосани крака и плачеше неудържимо.

Уви, бедното дете нямаше шанс да получи минутка уединение със своята изникнала от незнайно къде мъка. Моментално се появи семейство с дете, които се спряха до него и го заразпитваха защо плаче. Дарко не  им отговори, а те отдалечавайки се обясниха на сина си, че „това дете плаче защото не е слушал и са го изгонили от вкъщи“. Мисля, в съзнанието на тяхното дете тази случка остави траен белег.

Малко след това загрижена жена спря да го пита дали се е загубил, той плачеше и не й отговаряше та се наложи да отида да я успокоя. „Ама какво сте го оставили да си реве само туй дете, направете нещо“ – възмути се жената. След като още няколко минувачи се опитваха да го „спасят“, а след като давах знак, че съм с него осъдително ме поглеждаха, че така съм зарязала бедното дете, реших, че не ми е комфортно в това положение. Точно се чудех как да предложа на Дарко да се премести на някое по-уединено място за плачене, когато двама любезни господа, които станаха свидетели на цялата случка от самото начало решиха да вземат нещата в техни ръце. Единият се приближи към Дарко и със страшен глас му каза, че ей сега ще го вземат с тях и повече няма да види майка си. Дарко с писък се затича към мен и ме прегърна. „А така, стой си при майка ти!“ му извика, а не мен ми подвикна „Няма нужда да ми благодарите, госпожо“. В пълно отчаяние се върнахме в кафето. Дарко пожела да си изпие сока на масата. Едва седнал и пак се разплака, явно преживявайки си случилото се отново. Простотията обаче не идва сама. В този момент бабата на съседната маса му се развика, че „ей сега ще викна сервитьорката да те закара в мазето, където ги държат ревящите деца. Я спирай да плачеш веднага, какво е това реване. Спирай или я викам.“ Мисля, че бедното ми дете вече тотално се потресе. Погледнах я невярващо, а тя ми намигна съучастнически. Откачих. Аз се чудех дали да фрасна бабето с нещо или да се опитам да си успокоя детето. Разкрещях й се, грабнах Дарко и избягахме. Вече и на мен ми се ревеше. Прегърнах го и той хлипайки ми каза, че не знае как да спре да плаче, каза, че опитвал, ама не можел да спре… Тогава си дадох сметка, че той просто има нужда да изплаче нещо от себе си. Седнахме на една пейка, прегърнах го силно и му казах да плаче, колкото иска, колкото силно има нужда. Той се остави на плача, отпусна се, сълзите потичаха и спираха и пак потичаха. Държеше ръката ми и се сгушваше, когато му беше нужно. Не зная колко останахме така. Аз опитвах да не се идентифицирам с неговия плач, да не се сливам с неговата тъга, да остана в себе си и да бъда там за него, но в собствената си емоция. „Мамо, виж това гълъбче ни говори“ изведнъж с усмивка каза той… тъгата и гневът си отидоха така изведнъж, както се появиха. Беше изтощен, но някак по-лек, освободен. И всичко това заради и благодарение на един сипан в чаша сок…

–          Вече ми е добре, мамо, не ми се плаче повече, наплакох се. Извинявай, че бягах от теб, но не исках да ми говориш. – ми каза Дарко

–          Разбрах, разбрах, просто и на мен ми е трудно в такива моменти и не зная какво да правя, затова все говоря.

–          Ами само ме гушкай другия път, а аз ще си плача! – така 4-годишния ми син ми даде поредния урок – този път за нуждата да поплачем на спокойствие понякога.

И тази случка ме размисли. Защо, когато някой тъгува и плаче, в нас се задейства механизъм да се опитаме да го спасим, да прекратим някак плача? Защо не можем просто да го приемем и да го оставим да излезе? Повечето хора, които са свидетели на сцена с ревящо дете гледат към родителите с очакване нещо да направят, да усмирят пищящото. Други направо се намесват по техния си начин (най-често абсолютно безумен и неадекватен). Важното е плачът да спре, да бъде заглушен, да не го чуваме… защото явно събужда нещо в нас, някоя сподавена мъка, непоплувала в сълзи или някоя болка, която е останала между стиснатите ни зъби…

Осъзнайте се, бе хора! Вземете си поплачете, поревете си с глас. Ама не затворени вкъщи, скрити в банята, там, където няма кой да ви види. Оставете се на мъката ей така, когато ви навести, по средата на главната улица. Отпушете очите си за сълзите. Ако не помните как – наблюдавайте някое ревящото дете и забележете как в плача мъката излиза от него, как й дава израз и се освобождава от нея. Било то заради един сок! Ако пък ви е страх, поне оставете другите да си плачат и не ги спасявайте. Защото те знаят, че плачът им е освобождение…

Една история за Любовта

Той е стар и вече отегчено наблюдава мухата разхождаща се пред носа му. Препича се на слънце, след това се изтяга на креслото и едва,  едва надига глава, за да се възмути на скърцащия звук на паркета… Храната му е толкова далеч, цели няколко метра. Измяуква жално. Бабата донася храната да креслото и той с поглед, изразяващ неимоверното му усилие успява да похапне. После сяда в скута й и макар и да му е толкова приятно да го галят по гърба няма мотивация да замърка… Все пак е на възраст…

Това е Мъри, сиамски котарак на 14 години, живеещ в просторния дом на една баба

Image

Той е гладен, много гладен и му е студено. Някой го взе от дома, в който беше с майка си и братята си и го захвърли тук. Този някой сигурно се обърка и сигурно скоро ще дойде. Студено е, гладно е, самотно е…

Това е Пухчо, неизвестна порода, на 3 месеца, захвърлен в пустеещ двор в Драгалевци.

Image

Отчаяното мяукане бе дочуто от две добри души, който дружно повдигнаха една ограда и Пухчо се озова в друг двор, където получи купа мляко, супа с грах, хляб и кекс. В този двор имаше разни хлапета. Пухчо забрави глада, защото ядеше по 10 пъти на ден, забрави студа защото едно момиченце го взе за свое бебе и го увиваше в шал и го разхождаше из двора, забрави самотата, защото тези хлапета се редуваха кой да го гушка. Пухчо търчеше из двора, гонеше маркуча с вода, скачаше в басейн от пяна и прекрасно се забавляваше… Пухчо бе в КоОпчето и беше най-щастливото коте на света.

Image

Дойде есен. Пухчо се разболя и имаше нужда от 3 седмично лечение. Наложи се да си тръгне от Коопчето. Никой не искаше болно коте. Освен един човек с толкова голямо сърце, което освен 2 деца, куче и заек, подслони и Пухчо. То този човек и слон би под”слон”ил… даде на Пухчо приемен дом докато оздравее, капеше капки, даваше лекарства…

Пухчо оздравя и беше време да намери своя дом. И уж на шега, уж за малко се озова при една баба и един стар котарак.

Така Пухчо и Мъри се запознаха… Image

После… ами после любовта дойде. Старият Мъри, до вчера спящ по 10 и лежащ по 23 и половина часа на денонощие, изведнъж наостри козинка, раздвижи лапи, леко завъртя дупе. Пухчо, млад и купящ от енергия веднага обикна своя нов приятел. Тихите и кротки дни в бабиния дом си бяха отишли… летяха вази, падаха книги, търчаха котки. Нощно време фучаха из къщата, през деня спяха прегърнати, лапа връз лапа, глава до глава…

После… после се оказа, че Пухчо е Пухла. И така любов, любов и …. и се озовах с 4 годишния си син и котката на баба му във ветеринарния кабинет за котешки видеозон. Оказа се, че вълнението да видиш котета в корема на (до вчера мъжката) ти котка е не по малък от този, който изпитах като гледах детето си. Даже и сърцата им чухме. „3 котета” заключи доктора, а ние си тръгнахме с тяхна снимка и запис на тонове. И един младеж, който в този ден реши, че иска да става ветеринар. 😉 Прибрахме се вкъщи, а синът ми изтича от вратата за да каже на Мъри, че ще става татко, даже му показа снимката. Не знам старият мързеливец разбра ли наистина, но сякаш една нова нежност се появи в очите му… в следващите месеци той й отстъпваше паничката си с храна, изчакваше я да се наяде и след това пристъпяше, отстъпи и любимото си място на дивана, нежно я къпеше цялата… Не вярвах, че ще видя някога този стар, егоистичен единак да бъде така всеотдаен и влюбен.

Телефонът иззвъня в 4 през нощта. „Започна се”, съобщи ми майка ми. Аз изхвърчах по пижама, качих се на колата и отидох да наблюдавам раждането на Пухка.

Тук трябва да кажа, че аз имах прекрасно нормално раждане. От него помня, че бях много спокойна, екипът бяха много мили и всички се случи по-леко от очакваното за мен. Ама друго не помня. Когато стоях 2 часа до котката, за да я наблюдавам как ражда бях запленена. Имаше една тишина, една естественост, едно кротко и нежно приемане… Тя мъркаше, през цялото време, погледа й беше мек, лапите й месеха… Когато и подавай купичка с вода тя отместваше глава, за да покаже, че не иска, а след това нежно се отъркваше в мен, сякаш благодареше, че съм там. Мъркаше толкова силно. Когато моментът наближи тя затвори очи, сякаш включи на икономичен режим, замърка още по силно за да диша повече и се отпусна… В този момент котето започна да се ражда… тя напъваше точно колкото трябва, за да се появи главичка, телце и след секунди първото котето. Само инстинкт, нищо друго  – как го изми, как то измяука, беше вълшебно. Нямам нужда от повече доказателства за това, че една жена, както и една котка е напълно способна да си роди сама. След като роди 3тото коте отидох на работа. В 12ч се роди четвъртото, в 14ч се оказа, че ветеринарят не е познал и вече на бял свят имаше 5 котета.

ImageImageImage

Държахме Мъро в друга стая. Незнайно защо смятахме, че той би наранил котета. Той страдаше и се тревожеше, но сякаш разбираше, че сега тя няма нужда от него. На 2ия ден тя за първи път стана да го потърси. Бабата отвори вратата и те се срещнаха в коридора. Не зная как да пресъздам тази среща, но имаше толкова взаимност в допрените нослета, в мяукането, в лекото заиграване с лапа. Сякаш му разказа, сякаш той я прегърна. Тя го заведе при котетата. Той ги подуши, легна в леглото при тях и стана татко…

В следващите седмици Мъро, стария мързеливец се превърна в невероятно всеотдаен родител, а 8 месечната Пухка в толкова интуитивна и грижовна майка… Мъро къпеше 2 от тях, а Пухка кърмеше останалите, приспиваха котета и се гушваха двамата уморени… Той ставаше да събуди бабата, когато Пухка огладнееше. Понякога си правеха обичайни нощни разходки заедно, докато  котета спяха… Но най-много обичат игрите всички заедно – Мъро, Пухка и техните 5 котета…

ImageImageImageImageImageImage

 

Една истинска любовна история… Пожелавам я на всеки…