Една история за Любовта

Той е стар и вече отегчено наблюдава мухата разхождаща се пред носа му. Препича се на слънце, след това се изтяга на креслото и едва,  едва надига глава, за да се възмути на скърцащия звук на паркета… Храната му е толкова далеч, цели няколко метра. Измяуква жално. Бабата донася храната да креслото и той с поглед, изразяващ неимоверното му усилие успява да похапне. После сяда в скута й и макар и да му е толкова приятно да го галят по гърба няма мотивация да замърка… Все пак е на възраст…

Това е Мъри, сиамски котарак на 14 години, живеещ в просторния дом на една баба

Той е гладен, много гладен и му е студено. Някой го взе от дома, в който беше с майка си и братята си и го захвърли тук. Този някой сигурно се обърка и сигурно скоро ще дойде. Студено е, гладно е, самотно е…

Това е Пухчо, неизвестна порода, на 3 месеца, захвърлен в пустеещ двор в Драгалевци.

Отчаяното мяукане бе дочуто от две добри души, който дружно повдигнаха една ограда и Пухчо се озова в друг двор, където получи купа мляко, супа с грах, хляб и кекс. В този двор имаше разни хлапета. Пухчо забрави глада, защото ядеше по 10 пъти на ден, забрави студа защото едно момиченце го взе за свое бебе и го увиваше в шал и го разхождаше из двора, забрави самотата, защото тези хлапета се редуваха кой да го гушка. Пухчо търчеше из двора, гонеше маркуча с вода, скачаше в басейн от пяна и прекрасно се забавляваше… Пухчо бе в КоОпчето и беше най-щастливото коте на света.

Дойде есен. Пухчо се разболя и имаше нужда от 3 седмично лечение. Наложи се да си тръгне от Коопчето. Никой не искаше болно коте. Освен един човек с толкова голямо сърце, което освен 2 деца, куче и заек, подслони и Пухчо. То този човек и слон би под”слон”ил… даде на Пухчо приемен дом докато оздравее, капеше капки, даваше лекарства…

Пухчо оздравя и беше време да намери своя дом. И уж на шега, уж за малко се озова при една баба и един стар котарак.

Така Пухчо и Мъри се запознаха… 

После… ами после любовта дойде. Старият Мъри, до вчера спящ по 10 и лежащ по 23 и половина часа на денонощие, изведнъж наостри козинка, раздвижи лапи, леко завъртя дупе. Пухчо, млад и купящ от енергия веднага обикна своя нов приятел. Тихите и кротки дни в бабиния дом си бяха отишли… летяха вази, падаха книги, търчаха котки. Нощно време фучаха из къщата, през деня спяха прегърнати, лапа връз лапа, глава до глава…

После… после се оказа, че Пухчо е Пухла. И така любов, любов и …. и се озовах с 4 годишния си син и котката на баба му във ветеринарния кабинет за котешки видеозон. Оказа се, че вълнението да видиш котета в корема на (до вчера мъжката) ти котка е не по малък от този, който изпитах като гледах детето си. Даже и сърцата им чухме. „3 котета” заключи доктора, а ние си тръгнахме с тяхна снимка и запис на тонове. И един младеж, който в този ден реши, че иска да става ветеринар. 😉 Прибрахме се вкъщи, а синът ми изтича от вратата за да каже на Мъри, че ще става татко, даже му показа снимката. Не знам старият мързеливец разбра ли наистина, но сякаш една нова нежност се появи в очите му… в следващите месеци той й отстъпваше паничката си с храна, изчакваше я да се наяде и след това пристъпяше, отстъпи и любимото си място на дивана, нежно я къпеше цялата… Не вярвах, че ще видя някога този стар, егоистичен единак да бъде така всеотдаен и влюбен.

Телефонът иззвъня в 4 през нощта. „Започна се”, съобщи ми майка ми. Аз изхвърчах по пижама, качих се на колата и отидох да наблюдавам раждането на Пухка.

Тук трябва да кажа, че аз имах прекрасно нормално раждане. От него помня, че бях много спокойна, екипът бяха много мили и всички се случи по-леко от очакваното за мен. Ама друго не помня. Когато стоях 2 часа до котката, за да я наблюдавам как ражда бях запленена. Имаше една тишина, една естественост, едно кротко и нежно приемане… Тя мъркаше, през цялото време, погледа й беше мек, лапите й месеха… Когато и подавай купичка с вода тя отместваше глава, за да покаже, че не иска, а след това нежно се отъркваше в мен, сякаш благодареше, че съм там. Мъркаше толкова силно. Когато моментът наближи тя затвори очи, сякаш включи на икономичен режим, замърка още по силно за да диша повече и се отпусна… В този момент котето започна да се ражда… тя напъваше точно колкото трябва, за да се появи главичка, телце и след секунди първото котето. Само инстинкт, нищо друго  – как го изми, как то измяука, беше вълшебно. Нямам нужда от повече доказателства за това, че една жена, както и една котка е напълно способна да си роди сама. След като роди 3тото коте отидох на работа. В 12ч се роди четвъртото, в 14ч се оказа, че ветеринарят не е познал и вече на бял свят имаше 5 котета.

Държахме Мъро в друга стая. Незнайно защо смятахме, че той би наранил котета. Той страдаше и се тревожеше, но сякаш разбираше, че сега тя няма нужда от него. На 2ия ден тя за първи път стана да го потърси. Бабата отвори вратата и те се срещнаха в коридора. Не зная как да пресъздам тази среща, но имаше толкова взаимност в допрените нослета, в мяукането, в лекото заиграване с лапа. Сякаш му разказа, сякаш той я прегърна. Тя го заведе при котетата. Той ги подуши, легна в леглото при тях и стана татко…

В следващите седмици Мъро, стария мързеливец се превърна в невероятно всеотдаен родител, а 8 месечната Пухка в толкова интуитивна и грижовна майка… Мъро къпеше 2 от тях, а Пухка кърмеше останалите, приспиваха котета и се гушваха двамата уморени… Той ставаше да събуди бабата, когато Пухка огладнееше. Понякога си правеха обичайни нощни разходки заедно, докато  котета спяха… Но най-много обичат игрите всички заедно – Мъро, Пухка и техните 5 котета…

 

Една истинска любовна история… Пожелавам я на всеки…